Има шевици, които впечатляват с размер. Има други, които те спират със смисъл.
Запеските са от вторите.
Те са малки везбени мотиви, част от българската женска носия. Срещат се по ризата — около ръкавите, пазвата и местата, близки до тялото. Не са създадени, за да бъдат шумни. Тяхната сила е друга — събрана, тиха, женска.
В старите запески има особена дълбочина. Те носят образи от света на жената — цветя, плодове, птици, предмети от бита, знаци от природата и ежедневието. Всичко, което е било около нея, е можело да се превърне във везмо. Така жената е оставяла своя поглед към света — не с думи, а с конци.
Запеските не са били поставяни случайно. Мястото им върху дрехата, формата, цветовете и размерът са имали значение. Те са били част от празника, от чеиза, от женската памет и от родовата принадлежност. В тях може да се усети и идеята за пазене — защото често са разположени около важни места по дрехата, близо до тялото.
Това ме докосна най-силно.
Мисълта, че една малка шевица може да бъде не просто украса, а знак. Нещо като писмо от предците ни. Писмо, което не се чете с очи, а се усеща.
Затова създадох колекция „Запески — шевици с история“. В нея събирам ръчно изработени шевици в рамка, вдъхновени от старинни образци и достоверни източници. Всяка рамка е малък дом за един български знак.
Днес тези мотиви вече не живеят само върху старите ризи и носии. Те могат да присъстват в съвременния дом — като спомен, като символ, като подарък със смисъл.
Защото традицията не е нещо, което стои заключено в миналото.
Тя оживява всеки път, когато някой я погледне, разбере и избере да я запази.
